БА: Е мина се доста време и главата е кратка , но реших да честитя Нова Година с този малък подарък. :)

3: Демони в Обсада

- Хари?

Хари не се обърна за да отговори на явно озадаченият Драко, който разглеждаше менюто с недоверие.

- Хей, Хари? Какво е това? 'Ше-ке-м-пе чоур-ба'?

Драко примига, изненадан от внезапното движение от другата страна на масата, след няколко секунди на пълна липса на реакция от там.

Хари беше вдигнал ръка и с проканващо движение беше привикал сервитьор.

- Шкембе чорба с повечко чесън и ако имате арнаутки, ако не - каквото люто имате", Драко се смръщи – имаше чувството, че щеше да стане обект на шега. Но това беше невъзможно, защото все пак ставаше дума за Хари и слидеринецът отдавна беше решил, че той беше забравил какво означава тази дума.

- Мешана скара, две зелени салати и две бири, да, и минерална вода.

Сервитьорът записа всичко и взе менютата. Хари се обърна към прозореца, който показваше абсолютно неприветливата картинка на тясна улица, с повече дупки отколкото асфалт.

Драко го изгледа подозрително, но израженито му по никакъв начин не подсказваше какви мисли се въртяха в рошавата му глава.

За три дни бяха преобърнали три града, или поне каквото минаваше за град в България, по следите на двойка смъртожадни.

Долохов и Бут.

Тези двамата бяха успяли да се изплъзнат в хаоса на последната адска седмица преди решителния сблъсък.

Двамата с Хари бяха поставили залавянето им сред приоритетите си още в самото начало, но за съжаления Долохов имаше твърде добър усет и връзки, а Бут хитростта на истински слидеринец, въпреки че преди години беше в Рейвънклоу.

Милионите в мъгълски пари, които двамата явно бяха отмъкнали със себе си също не им пречеха.

Въпреки доброто си финансово положение, те обаче се бяха изхитрили и явно живееха почти бедно, като се местеха от град в град, предимно в северозападна България.

И така, в името на лова, Драко Малфой, наследник на благородното име Малфой, седеше в заведение, което нямаше дори една единствена звезда и се чудеше дали да опита поръчката или да се отдаде на дразнещата нужда да изпрати една-две почистваши магийки около себе си.

- Сигурен ли си, че е ....здравословно, да се храним тук? - , не се сдържа и все пак попита той.

Хари само кимна и се обърна да проследи сервитьора, който носеше бирата, водата и салатите.

След десетина минути безмълвно хранене, главното ястие пристигна и Драко огледа странната супа, в която имаше доста червени частички.

Недоверчиво той хвана лъжицата и загреба. Миришеше малко странно, но не зле.

Хвърляйки бърз страничен поглед на Хари, който безразлично режеше пържолата си, той опита странанта смес.

Отне неколко секунди на ужасените му вкусови рецептори да осъзнаят вкуса, през което време той преглътна. И слава богу, защото когато това се случи, Драко се задави и грабна бутилка вода, която се беше появила изневиделица пред насълзените му очи и зяпнала уста.

Някой на съседна маса се засмя, но на Драко не му пукаше и когато свърши водата пое дълбоко въздух и хвана бирата. Имаше чувството, че устата му изгаря отвътре на вън а стомахът му се опитва да излезе през носа.

- Потър! Смазват ни! Потър!

Експлозиите избухваха отново и отново пред очите му , наслагвайки образа върху поредната улица, абсолютно еднаква с всички други като нея през последните месеци.

Движеше се като машина и дори не чуваше какво му говореше Драко.

Бяха в България вече почти месец и отначало спомена за него беше обсебил мислите му и взел кошмарите заложник, почти беше го накарал да усети пулса във вените си, както някога.

- Трябва да направиш прокляатието, Хари! И без това сме мъртви, така поне ще вземем копелетата с нас!

Сюзън. Доста срамежлива, но истинска валкерия в боя. Мъртва.

Целият отряд – 12 души, нито един от тях над 21 години, беше изпарен от проклятието. Само той оцеля.

- Министерството на Магията с голяма гордост иска да удостои Хари Потър с Орден на Мерлин Втора Степен за самоотвержената му отдаденост на каузата при Битката за Лондон. Нека неговият подвиг бъде пример за всички нас в тези тежки времена...

Останалите от отряда получиха Орден на Мерлин Трета Степен посмъртно. Посмъртно.

Ордена беше единственото което семействата им получиха от тях. Дванадесет погребални служби бяха отслужени пред празни мемориали.

- Направи каквото се искаше от теб. Постъпи правилно, Потър...

- Потър! Потър, пристигнахме!

Хари се върна в настоящето, но ставаше все по-трудно и по-трудно.

Той не оговори а просто започна заклинанието.

Драко Малфой би казал, че е притеснен, но един истински Малфой не изпитва такива дребанави чувства.

И все пак не можеше да отрече присвиването под лъжичката всеки път когато срещнеше погледа на Хари тези дни.

След шегата със супата, което почти бе накарала другият ловец да се усмихне – колкото и страшно да изглеждаже това- постепенно предишният студ бе се прокраднал в зелените очи. Беше ги превзел полека, почти незабелязано беше направил погледа му толкова далечен , че понякога Драко се чудеше какво точно виждаше Хари, впери очи в празното пространсво.

Драко знаеше за кошмарите. Не защото Хари беше шумен когато сънуваше, не- точно обратното.

Когато спеше – все по-рядко тези дни- Хари не помръдваше, опънат като струна и неподвижен. Сякаш дори насън не позволяваше на тялото си да издаде някоя тайна.

Но не беше успял. Учестеното му дишане го издаваше, а Драко дори за секунда не беше си помислил да се опита да попита, или още по-глупаво – да се опита да го събуди от кошмар.

Беше му пределно ясно, че момента в който се опиташе да направи което и да било от двете ще свърши проклет в някое поле и повече нямаше и да чуе за Хари.

Този Хари не понясяше слабост, нямаше нужда от емоция , която да се превърне в заплаха на неговата мисия.

Понякога Драко мразеше Хари. Мразеше го, защото всичко това означаваше и че когато той самият се давеше в своите кошмари, гонен от демоните на кървавата война, нямаше кой да го спаси.

Отначало беше лесно да не обръща внимание, да забрави и да ловува.

Но сега не беха останали достатърно Смъртожадни, ловът беше бавен и изпълнен с дни, в които безкрайното прехвърляне на вестници и хартиики оставяше умът му свободен за спомени.

И въпреки, че друг не би се съгласил, Дарако усещаше, че скоро нещо трябва да поддаде.