Дръжката бавно се спусна надолу и бялата врата се открехна. Колко тихо и спокойно бе тук. Пипкането на уреда в дъното на стаята сякаш беше единствената искра, поддържаща замиращия живот.А нима това не бе прокълнат живот? Тя не разбираше. Никога не бе разбирала. Беше толкова объркана. Държаха я в пълно неведение...Защо?!
Виви скришом се вмъкна вътре и затвори след себе си.Бялата й нощница се спускаше чак до мраморните плочки. Красивата й кестенява коса падаше свободно по гърба й. На челото й беше закрепена марля, която покриваше дълбока рана, на която по-рано този ден й бяха правили шев. В дребничките си ръце момичето държеше една червена роза. Цветето се открояваше с яркия си мастилен цвят на бялата обстановка

Очите й жадно се приковаха към единственото легло в ъгъла. Сърцето й заби по-силно, щом сързря мъртвешки бледото лице на брат си.
Тъкмо щеше да се приближи до него, когато изведнъж пулсът му се забави ужасно много. Уредът започна да пищи, а звукът сякаш прониза цялото й тяло. Отвън долетя тропот на крака.До няколко секунди щяха да се появят сестрите. Ако я видеха, не й се мислеше какво щяха да й сторят. Уплашена до болка, тя изтича и се скри зад вратата в банята. Затаи дъх, щом медицинският екип влетя вътре.

Момичето не смееше да се обърне, не смееше да погледне случващото се. До слуха й стигаха викове, звука от тока, който разтърсваше тялото на брат й. Виви не бе сигурна колко дълго продължи това..Може би минути, а може би час, но когато всичко замря отново, когато лекарят изрече тъй ужасяващите думи, че е настъпил краят на един живот, тя не осъзна кога сълзите намокриха лицето й, нито кога се свлече на пода и хлиповете не й дадоха възможност да си поеме дъх. Беше останала сама... Съвсем сама.

Тя не осъзна кога се озова обратно в коридора. Навсякъде сновяха различни хора, насам-натам тичаха сестри, лекари, никой не я забелязваше, а тя не виждаше никого. Гласовете бяха заглъхмнали, погледът й бе размазан от сълзите, които не спираха да пълнят очите й. Стпка след съпка, тя вървеше напред. Без посока, без цел... Какъв беше смисълът от живота й сега?Толкова празен, така пуст...
Хладният есенен вятър забрули лицето й, щом Виви излезе навън. Намираше се на покрива на болницата. Огромен, просторен, а над него – ясно синьо небе. Слънцето, загубило своята сила, не успя да стопли ледените й ръце.Босите й крака продължаваха да се движат механично. Без мисъл, просто така, сякаш бе в ръцете на съдбата. Ненужна пионка, захвърлена на случайността. Що за гавра бе това?
Виви спря, едва когато стигна до парапета. Колко...жалко й се струваше всичко. Тя седна на него, а после обърна краката си така, че те увиснаха свободно надолу. Беше високо. Но страхът отдавна бе напуснал тялото й. Розата се изплъзна от пръстите й и полетя надолу, където се дочуваше шумът от улицата. Само миг и ще забрави всичко..Само няколко кратки секунди и щеше да отиде там, където бе семейството й сега...
Пое дъх, пръстите й се свиха в юмруци. И тъкмо, когато щеше да се оттласне от парапета, нечии ръце я поеха и я вдигнаха. Виви се озова на сантиметри разстояние от лицето на чернокос младеж на около 20 години. Неприятни тръпки преминаха по тялото й, когато срещна леденият му поглед. В този момент тя се боеше от него повече, отколкото ако беше скочила... Гласът му я вледени.

- Ти се отказваш от живота си. Тогава той е мой.
Виви понечи да каже нещо, но беше брутално прекъсната от силен трясък, идващ откъм желязната врата, от която беше дошла. Момичето се озова на земята. Преди тя да види какво става, непознатият я обърна към себе си и за няколко секунди успя да върже на очите й с някакъв плат. После хвана ръцете й повдигна ги, поставяйки дланите на ушите й, с думите.

- Не се обръщай. Това, което ще стане, не е за теб.
Тя чу отдалечаващите му се стъпки. Последваха още такива. Момичето нямаше представа какво се случва. Да се обърне ли? А защо той й забрани? Какъв беше този трясък и... НЯКОЙ С ПИСТОЛЕТ ЛИ СТРЕЛЯ?!

- Защо се забави толкова?! – долетя гласът на непознатия.

- Аз ли съм се забавил? – обади се друг. Настъпи мълчание, последвано от стрелба, тичане. Виви седеше неподвижно, затискайки ушите си с все сила. Краката й започнаха неудържимо да треперят, сърцето й замираше от ужас. В съзнанието й не спираше да се върти един единствен спомен... Споменът за звукът от изстрел... Звукът, който преобърна живота й... Който уби родителите й... Тялото й се вкочани и тя не бе способна да помръдне.

Внезапно някой я изблъска настрани и тя се претърколи по сивия цимент. Остана да лежи там без да може да направи каквото и да било. Стискаше очите си, въпреки че пред тях още седеше платът.

- Изведи я оттук! Махни я!

- Замесваш цивилен?! Какво ти става...?!

- Казах да я изведеш оттук ВЕДНАГА!

Виви усети как някой я повдигна, после я хвана за кръста и я накара да се качи на парапета. Какво се случваше!? След миг просто... скочиха и полетяха надолу...
Щяха ли да умрат? Усещаше тази силна ръка, която успяваше да й вдъхне увереност и сигурност само с допира си. Тялото й се притискаше до нечие друго... Вятърът, който брулеше лицето й с все сила й довяваше аромат на свежест, на горски дъх, срещащ се само в най-дълбоките дебри. Опияняваше я, превръщаше се в импулсът, който караше сърцето й да бие по-силно.
Виви трепна изненадана, когато стъпалата й докоснаха земята. Сънуваше ли? Или смъртта бе толкова бърза, че не я бе усетила?

- Махни се оттук. – чу гласът му. Беше хладен, но сякаш в него присъстваше и лека, едва доловима тревожност.

- Хайде, по-живо! – подкани я още веднъж. Едва тогава момичето свали превръзката от очите си. Светлината на деня я заслепи и й трябваше време, преди да осъзнае къде се намира. И най-вече, че беше сама. Отново.
Виви въздъхна и вдигна поглед нагоре по протежението на сградата. Въжето, по което явно се бяха спуснали, сега висеше свободно, полюшвано от вятъра. Шумът на околния свят отново я заля и я върна в реалността, където преминаващите пешеходци я поглеждаха съмнително. Момичето хвърли поглед на бялата нощница и прехапа нервно устни. Сигурно я мислеха за луда, избягала от болницата... Но какво й пукаше?! Все пак, можеха да гледат размазаният й труп... Гледката определено нямаше да е толкова приятна.
Той й беше казал да си тръгва... А трябваше ли? Не беше ли по-добре да извика полиция? Кои бяха тези? Бандити? Мафиоти? Защо се стреляха? От толкова много въпроси, я заболя глава. Може би трябваше просто да си тръгне... Да не се меси. Да, така определено бе най-добре. Бавно, без да й пука, тя затътри краката си по посока на дома си. Беше уморена, виеше й се свят. Емоциите, изживени през последния един час бяха твърде много, повече от изтощителни.

Без сама да знае как, Виви се озова пред вратата на апартамента си. Момичето поседя няколко секунди загледано в желязната дръжка. Искаше ли да влезе? Това място бе изпълнено със спомени, а сега... сега беше напълно сама. Тя въздъхна, когато усети горящата празнота в сърцето си да се завръща. Очите й отново започнаха да се пълнят със сълзи и тя ги затвори, облягайки челото си на вратата. Ръката й се плъзна по дръжката и пръстите й се обвиха около нея. Поседя неподвижно определено време, докато една мисъл не я жегна, карайки тялото й да потрепери. Нямаше ключове – всичкият й багаж бе останал или в болницата, или там, където бе станал инцидентът. Несъзнателно тялото й се отпусна, а ръката й натисна дръжката. И в следващия миг вратата се отвори и момичето се стовари на земята от вътрешната страна.
- Какво подяволите... – измърмори Виви, все още в шок. Как беше възможно да е отключено?

Тя се изправи и се ослуша. Нито звук. Момичето тръгна на пръсти по коридора.
"Ако е имало крадци, навярно са си отишли"
Започна да мисли логично, за да не остави паниката да я завладее напълно. Дишането й се забърза, но Ви си наложи да е спокойна.

„Не бъди глупава. Щеше да се самоубиеш, а те е страх от крадци?"

Тъкмо, когато си внуши, че всичко е наред, един глас смрази всяка клетка на тялото й.
- Аа, дойде ли най-после...

- Т-ти... – промълви невярващо тя, пристъпвайки уплашено назад. На един от кухненските столове се бе настанил същият младеж от по-рано, който бе спасил живота й. Изглежда му бе твърде комфортно, що се отнасяше до стойката, която бе заел. Краката му седяха кръстосани върху масата, а в едната си ръка държеше ябълка, която подхвърляше отвреме навреме. – Как... Какво... – продължи Виви, но той я прекъсна с помахване.

- Седни. – подкани я най-спокойно непознатият.

- Моля?! – не се сдържа и извика тя. – Какво си мислиш , че правиш? Това е моят апартамент и нямаш никакво право...

- Животът ти е мой, а с него и всичко останало. – подсмихна се нагло той, с което я остави безмълвна. – А сега седни, ако обичаш. Или ще те накарам. А всички обичаме лесния начин, нали?

Настъпи кратко мълчание, но тогава тя, противно на притеснението и стаха, които изпитваше, отсече с поклащане на главата си.

- Махай се. – нежното й гласче прозвуча някак особено, пропито с хладина и гняв. – Достатъчно проблеми си имам, не ми трябваш и ти.
После се обърна и тръгна към стаята си. Когато стигна там, вече не й пукаше за нищо. Можеше да я обере, да я убие, ... всичко, каквото искаше. Вече нищо нямаше значение. Виви понечи да затвори вратата след себе си, но не успя, тъй като кракът му й попречи. След секунди момичето се намери на леглото си, а на педя от нейното лице имаше друго – красиво и студено. Усмивката му я отврати. В нея нямаше нищо чисто, по-скоро беше садистична, слагайки му етикета „лошо момче" Тя потрепери, когато усети студения метал на ножа му да допира шията й. Очите му се взираха в нейните изпитателно, сякаш той очакваше някаква реакция. Но такава не последва. Момичето изпод него се отпусна максимално, затваряйки очи.

- Давай. – той долови шепота й, а по лицето му премина мигновенно объркване, което Ви не успя да види. Похитителят й се наведе до ухото й и на свой ред прошепна, а дъхът му я погъделичка

- Добре...
Младежът видя как клепачите й потрепераха, а тя прехапа устни. Явно вече бе приела смъртта. Но не... Нямаше да й достави това удоволствие... Никога нямаше да отнеме живота й.

- Виви стреснато отвори очи, осъзнавайки как похитителят й с ловки движения завърза китките й за решетките на леглото. После младежът пъргаво скочи на крака и сложи ръце в джобовете си, докато се забавляваше, наблюдавайки опитите й да се измъкне.

- Та, както казах... – започна той, придърпвайки си стола, опрян до стената, - сега ще ме слушаш. – Настани се удобно, а очите му срещнаха нейните, изпълнени с изпепеляващ гняв. Това щеше да бъде забавно...

Обратно в болницата

- Г- не, не може да влизате. Днес не е ден за посещения. – една от сестрите се бе приближила до висок чернокос младеж, който бе открехнал вратата на стая 306 и се канеше да влезе. Той се обърна към нея, лицето му не изразяваше никаква емоция. Жената се стъписа от ледения му поглед и побърза да се отдалечи. Момчето това и чакаше. Влезе и затвори след себе си. Хвърли бърз поглед на часовника, окачен на бялата стена. Имаше достатъчно време. Озова се до единственото заето легло. Младежът коленичи на земята и поседя така за кратко, преди да се протегне и да докосне студеното момичешко лице. Непознат трепет премина през стомаха му, щом зърна познатите черти. Нослето, устните, косата, челото, всичко това провокираше у него странни, но и забранени емоции, които той трябваше да заличи, докато имаше тази възможност... Но...

- Събуди се... – прошепна, отпускайки главата си до неподвижната женска ръка. Бяха минали 6 месеца, откакто това се бе случило... А тя не се събуждаше. Единствено дишането й даваше признак, че е още жива...
Вибрацията на телефона му го накара рязко да се изправи. Хвърляйки последен поглед на девойката, той се обърна и излезе почти тичешком. Вратата се хлопна след него, а с нея се разтресе и табелката, закрепена за повърхността й. На най-горния й ред бе изписано едно единствено име:

„Веси К"

- Та, да започна историята...

- Не си прави труда. – смънка през зъби Виви, докато правеше опити да освободи ръцете си.

- Приеми, че няма да те пусна извън тази стая, докато не чуеш всичко. – повдига рамене непознатият и тя отчаяно въздъхна, затваряйки очи.

- Б.А.П, Х-5, ЕХО - К и ЕХО – М... – започна да изброява – Знам че те си ги чувала, не ме гледай така. – отбеляза щом зърна обърканото й изражение. – Ще започна с Б.А.П. Това е група от шест професиолнално обучени убийци. Всеки от тях е по собствено желание в групата и абсолютно всеки един си има причина за това.

- Кой ще иска да е убиец... – измърмори момичето, но после се сети – Всъщност и аз искам да съм един такъв сега, за да ти прережа гърлото. – Хладната й усмивка и присвитите заплашително очи го накараха да се засмее.

- Банг Йонг Гук ...

Лидерът на Б.А.П огледа присъстващите с нескрита нервност. Лицето му бе напрегнато и изключително сериозно. Този път щяха да се справят. Трябваше.

- Готови ли сте? – попита ги и получи групово съгласие. Намираше се на частен самолет заедно с Даехюн, Джонг Ъп и Химчан. Бяха облечени в напълно черна екипировка, по кръстовете им висяха по няколко оръжия, а на гърбовете си носеха раници.

- Ким Химчан...

Чернокосият младеж бе леко прибледнял, докато наблюдаваше гледката навън през едно от малките прозорчета на самолета. Той разтърси глава и се опита да мисли за нещо друго. Раната в рамото му бе почти минала, не би трябвало да му създава проблеми. Внезапно в съзнанието му премина една мисъл.
"Лекси..."
Той не разбираше какво се бе случило. Шест месеца, откакто тя просто лежеше. Защо не се събуждаше?
Потупване по рамото му го накара да се върне в реалността и на лицето му изгря решителна усмивка.

- Зело...

Младежът се намираше в базата на Б.А.П, а напрегнатият му поглед не се откъсваше от екрана на лаптопа. Там имаше нещо като огромна схема с присветващи бели и червени точици. На главата си той носеше слушалки с микрофон. Пръстите му с невероятна бързина попълваха различни кодове, създаваха таблици и сложни формули.

- Почти стигнахте целта. – обяви той. – Пригответе се.

- Джонг Ъп...

Ъп се бе разположил на една от седалките и преглеждаше щателно всяко едно оръжие.

- Има още около 15 минути – съобщи лидерът и младежът кимна. Той се изправи и затегна колана на кръста си, след което провери още веднъж раницата , преди наново да я метне на гърба си. Щеше да бъде интересно...

- Йонг Джае...

Той влезе в стаята при Зело, като носеше чаша с кафе.

- Трябва да го изпиеш, предвид факта, че не си спал последните 24 часа.

- Нямам време. – смънка другото момче, без да поглежда приятеля си.

- Ще прецакаш всички, ако заспиш по време на операцията.

- Мислиш ли, че е достатъчно силно? – подсмихна се Зело. Изведнъж усмивката му помръкна. – Мамка му.

- Даехюн…

- БАНГ, ЧУВАШ ЛИ МЕ?! – викът на Зело прозвуча във всички слушалки, прикрепени към едното ухо на всеки от групата.

- Не беше нужно да викаш. - отбеляза лидерът.

- Евакуирайте се незабавно, след 5 минути самолетът ще се взриви.

- Да се позабавляваме... – прошепна Дае с нескрита усмивка. За секунди се озова до страничната врата и я отвори широко. Леденият въздух нахлу силно и едва не наруши равновението на присъстващите.

- Ще се видим там! – извика русокосият младеж, обръщайки се към останалите, след което... скочи.

- Този човек няма страх... – въздъхна Химчан, затича се и се хвърли след него. В следващата минута 4 тъмни фигури падаха със стремителна скорост към земята. Самолетът прелетя няколко метра, преди да се взриви с оглушителен трясък. Огънят бързо се потуши и парчета метал се разпръснаха из пространството.

- Всички те са добри бойци и , ако поискат нещо, ще го постигнат. – продължаваше разказа си младежът.

- А ти къде си в картинката? Силно се надявам да си злодеят, който всички банди искат да изтрепят. – измърмори Виви, усещайки как ръцете й се схващат.

Последва кратък смях.

- Има време до мен. Но да продължа с историята. Враговете на Б.А.П са Х-5. Група от петима, както си проличава и в името им. Но за разлика от БАП, тяхната цел е да защитят онова, което другите преследват. С тази подробност, че те вече са намерили най-важната част от това, към което всички се стремят.

- А то е? – попита раздразнено момичето. – Мразя овъртания.
Последва пълен игнор.

- Първи е техният лидер – Хаеуон.

Нечия ръка натисна спусъка. Гърмът раздра пространството и се стопи в тишината.
Хае едвам пое въздух, преди да отпусне гърба си на стената зад него и да се свлече по нея, докато стигна до земята. Лицето му за секунди пребледня, очите му се насълзиха от режещата болка. Повдигна ръката си, която до този момент докосваше корема и я погледна. Цялата беше в кръв.

- Мамка му – прошепна. Чуваше глухи приближаващи се стъпки. Трябваше да се махне незабавно. Опита се да се изправи, но не успя.Започваше да трепери. На около 10 метра от него имаше асансьор. Трябваше да стигне до него, каквото и да му струва това...

- Зин...

Беше тихо. Твърде тихо. И точно тогава той го чу... Един изстрел. Прозвуча наблизо.
Зин тръгна натам. Стъпките му се ускориха, а после той започна да тича.

„Нямахме заповед да атакуваме... Не и преди да сме се събрали по двама в група... Някой е ранен..."
Тази мисъл жегна съзнанието му. Беше ли се оказал прав, мисията щеше да се превърне в провал.
Чу стъпки и спря. Приближи се съвсем до стената, преди да се реши да надзърне иззад нея. В коридора имаше мъж, а в ръката му – пистолет. Той вървеше с предпазливи стъпки напред, вниманието му бе насочето само към жертвата му.

Зин повдигна своето оръжие. Колебаеше се. Ако там бе някой от групата му, ако беше ранен... Трябваше му помощ, но, от друга страна, можеше да бъде съвършено непознат човек. Тогава именно той щеше да провали мисията, излизайки от прикритието си.
Младежът въздъхна тихо и събра цялата си решителност.
Беше длъжен да опита.

След секунда, мъжът се строполи на земята, без да издаде и звук.
С напрегнато очакване, Зин продължи напред. Там, зад онзи ъгъл... Още само няколко крачки...

Замръзна, усещайки дулото на пистолет в челото си. Очите му се фокусираха върху бледото, напрегнато лице на Хае. Двамата се спогледаха, след което по устните на приятеля му пробяга лека усмивка. Точно преди да затвори очи и немощно да се свлече в ръцете на Зин.